Природа на агресията

Природа на агресията.

Разликата между понятията агресивност, агресия, злоба и войнственост в своята изразеност не са така диференцирани, както понятието страх. Те не могат да бъдат поставени под общ знак. Освен това, специално за охарактеризиране на кучето като злобно, ние имаме известни резерви, въпреки че в литературата по кинология често се среща подобно определение. Изхождайки от класическата дефиниция, че злобата представлява чувство на омраза и недоброжелателност, което е придружено от особена раздразнителност, ние приемаме, че в естествената природа на кучето, без девиации в поведението, злоба не може да съществува. За нас това е човешко качество, присъщо за мислещи индивиди, обладани от користни цели. В същото време, ние можем да говорим за злонравие при кучетата (а и при други домашни животни) в случаите, когато човек се е отнасял с тях, особено в подрастващата им възраст, жестоко и грубо. Такива кучета често могат да развият в себе си своеобразно коварство и при удобен случай, който им се отдаде, да отвърнат с неконтролируема агресивност към всеки, който ги обслужва в момента или се намира в непосредствена близост.

В кинологията като агресия се квалифицира нападението, или намерението за нападение срещу друг представител от същия животински вид.

Агресията по отношение на всички противници се проявява в различни аспекти на поведението (определяне на йерархическо положение, защита на територия, защита на храна, борба за полов партньор, защита на потомство и др.).

Агресията се степенува според наследствената програма. Кучето не може да бъде научено да проявява основните начини на нападение и демонстриране на заплаха. Тези начини се носят по рождение и никакво обучение не може да измени вродената форма, под която те се проявяват. Инстинктивната програма на агресията може да бъде допълвана чрез обучение, но не може да бъде изменяна.

Агресивността е емоция, която агресията освобождава и реализира. След тази реализация нивото на агресия отново спада.

При агресивното куче интерес представлява неговото отношение към хората. Способността за агресивни прояви при кучето спрямо човек се обяснява с принципа на матрицата (научаване-отпечатване). Това се осъществява през критическия период за отпечатване, който е от момента на проглеждане до 50 дневна възраст. Кученцето се старае да отпечата в паметта си образа на хората и животните, с които контактува.

Според повечето теории кучето възприема човека като същество от същия вид. От тук се търси и обяснение на стремежа при неправилно възпитание кучето да заеме позицията на водач, което го прави агресивно към своя стопанин или членовете на семейството. Особено ярко това се изразява при опит кучето да бъде отправено на мястото си като форма на наказание или опитът да му бъде отнета храната. Подобна е реакцията и при куче, което охранява своя двор. На лице е цялата гама на агресивни прояви – от ръмжене до нападение.

През 1946 г. Крушинский установява положителна корелация между формите на агресия при родители и потомци, а в свое изследване от 1947 г. ученият посочва, че възбудимостта се унаследява доминантно или с непълно доминиране. През 1958 г. (Scott) и 1963 г. (Barnett) в научния свят се представят неопровержими доказателства за наследствения характер на агресивността. През 1966 г. излиза от печат един от фундаменталните трудове на Лоренц, третиращ проблемите на агресията. Ученият развива тезата, че агресивността представлява наследствен спонтанен стремеж. В по-късни публикации на Скот и Барнет тезата се доразвива, като се добавя, че агресията има наследствен характер, но е зависима и от редица други фактори като опит, условия на средата, състояние на животното в момента и др. Аналогични са данните, които представят Polsky (1984)Wilsson (1984) и Goddard (1985). През 1986 г. Goddard посочва, че проявяването на страх също има генетическа зависимостLore (1986) проверява реакцията на отглеждани в кучкарник кучета към непознати хора. Ученият констатира, че кучките отбягвали непознатите хора независимо от техния пол. Мъжките кучета били по-резерврани към мъжете, отколкото към жените.

Представителите на Сем. Canidae образуват съобщества, в които йерархическата структура е ясно изразена. Местоположението на всеки индивид се установява чрез поведенческите му реакции. Основно значение има агресивното поведение. Неговото главно изразно средство е заплахата. Тя е ритуализирана форма, с която кучето показва готовността си за нападение. Изразът на заплаха при самоувереното куче се характеризира с набръчкване на горната устна, муцуната и челото, оголване на зъбите, отворена уста, насочени към противника ушни миди. Изключително характерен показател за агресията на кучето е погледът, който е пронизващ. Очите променят естествената си овална форма и изглеждат кръгли. Това е т. н. зъл поглед, който при някои кучета се характеризира и с особен рисунък на космената покривка над очите. Към заплашителния израз се прибавя настръхналата космена покривка по шията, плешките и гръбната линия. Опашката е вдигната, а специфичният звук, който се издава е ръмжене. При различните породи ръмженето се различава според дълбочината на тона, но във всички случаи тази дълбочина е всеобщ критерий за степента на агресивност.

Агресивността има ясна изразеност и в случаите, когато кучето защитава своя периметър, потомство или храна.

В редица случаи агресивността възниква при причиняване на болка. Изказани са много хипотези за фрустрационния характер на агресията (Miller, 1941). Това става причина в психологията да се обособи самостоятелно учение, според което агресията е резултат на фрустрация.

Вродени задръжки на агресивността.

В социалния живот на кучето е биологически ефективно първата агресия да не се реализира, за да може агресивността да прояви своите ефективни задръжки. Тези задръжки се означават като вродени бариери на агресивността.

Първата бариера е формата на младото същество – затова възрастното куче не напада кученцата. Голяма толерантност се наблюдава и в поведението на кучето към децата, но това не може да се отнесе към куче, което е малтретирано от деца или е подложено на неправилно обучение (Собствени наблюдения).

Друга бариера на агресивността е полът на животното. Мъжкото куче не напада женската. Ако тази вродена блокада е нарушена, може да се предполага, че и други социални блокади са нарушени. Такова куче не трябва да се използва за разплод!

Трета бариера на агресивността е позата на победеното (на признаващото се за такова) куче. Когато съперникът приближава бавно и уверено с вдигната опашка, страхуващото се куче демонстира комплекс от поведенчески реакции: Ушите се притискат силно назад към главата и тила; крупата се отпуска и опашката се размахва ниско между краката или под корема; следва близване по муцуната; нежно, робско притъркване по тялото; повдигане на предната лапа и докосване, погалване на доминиращия индивид. Тази форма на подчиненост Шенкел (Schenkel, 1967) нарича активна. След като е демонстрирана цялата гама от гореизброените реакции, ако заплахата за страхуващото се куче не е преминала, то ляга на една страна или по гръб, притиска силно ушите си към главата, подвива опашка между краката, предоставя незащитените си шия и корем. Възможно е изпускане на урина. Тази завършваща фаза на подчинеността Шенкел определя като пасивна. Между активната и пасивната подчиненост понякога се наблюдават и междинни форми. При собствени наблюдения сме установили, че страхуващото се куче може да остане изправено, но да притърква предната част на тялото си по земята, активно да облизва доминиращия съперник, да му предоставя муцуната или главата си, които доминантното животно може да поеме в устата си, но не ги захапва. В някои случаи доминиращото куче се качва върху подчиняващото и симулира копулационен акт. В случая половата принадлежност на индивидите няма значение.

Действието на вродените бариери на агресивността има своите граници. При вълците има случаи, когато два индивида са в схватка върху губещия да се нахвърлят и останалите. В подобно групово нападение се наблюдава силно изразено агресивно поведение без никаква задръжка на хапането. Участват всички животни, включително и женските. Победеното животно се обгражда от всички страни. Обяснението за тази форма на поведение е следното: Първият и основен закон на глутницата е ефективната съвместна работа по време на ловуване и ефективно гарантиране на най-строга йерархия. Ако някой застрашава йерархията и не подобри ценностното си положение в нея, претърпявайки загуба, нарушава взаимните отношения и привлича върху себе си агресията на цялата глутница. Настъпва война за йерархическо преподреждане. Чрез груповото нападение на глутницата върху губещия се подпомага по-бързото възстановяване на спокойствието.

Така както толерантността на кучетата и преди всичко – на мъжките вълци има свои граници и се проявява единствено в тях, така също е ограничена и толерантността спрямо победения противник. В границите на емоционалната скала при кучето има дотолкова ефективна спирачка на агресивността, че често може да се наблюдава лъжливо захапване с растърсване близо до гърлото на победеното куче (върхова форма на захапване). Този акт се обозначава като самоволно разреждане на агресивността до безопасни размери. Ако агресивността достигне до върха на своя континуум (от англ. continuum – цялост), кучето хапе и разкъсва всичко, което му се изпречи. В това състояние то е способно да убива.

Агресивност на кучето и служебна кинология.

Отношенията на служебното куче към човека са две. Към някои хора то проявява приятелско поведение, към други – неприятелско. Преди развитието на етологията като наука двоякият характер на нападението на служебното куче върху човека не е бил обясним. Поради тази причина в кинологията се е очертал опитът да се квалифицират кучетата според нападателния или отбранителния инстинкт. Като израз на отбранителен инстинкт се е характеризирало нападателното поведение на кучето против човека, независимо дали той е предизвикал агресивност или ловна страст. Днес се знае, че двете причини трябва ясно да се разграничават, за да може характеристиката отбранителен инстинкт да има своя специфичен смисъл както за кинологията като цяло, така и в частност – за дресировката.

Необходимо е да се прави разлика между агресивност и войнственост, между агресивност и храброст. Храброто (смелото) куче има повишен праг за задействане на отбранителното поведение, но само поради тази причина не може да се нарече агресивно. Кучетата не могат да се разграничават на агресивни и войнствени, на агресивни и храбри, на неагресивни и войнствени и т. н.

В кинологията трябва да се наложи тенденцията самоувереното куче да има такива социални забрани, че нападение върху човек да се осъществява само при лична заплаха или при нападение над водача. Това трябва да важи с пълна сила в тези случаи, когато кучета от служебни породи са включени в обществения живот.

В работата на водача на служебно куче постоянно има мигове, в които агресивното поведение на животното е надеждна опора в рискова ситуация.

Агресивното куче не е за страхливи, нерешителни, безпринципни или с нисък обществен морал хора, които биха го използвали за цели, разминаващи се от предназначението, за което то е обучавано !

Необходимо е да се прави разлика между агресивност при здрави кучета и патологична агресивност.

Вроденото поведение може да бъде повлияно от външни фактори до настъпването на патологична хипертрофия на агресивното поведение при защита на територията, на храната, изясняване на йерархическа позиция и др.

За наследствени увреждания могат да се приемат тези отклонения от нормалната агресивност, които се забелязват не само при конкретния индивид, но и при неговите братя, сестри и странични родственици, живеещи в различни условия. Патологична агресивност се проявява и при някои заразни заболявания (бяс, токсоплазмоза и др.).

Ако естеството на работа не изисква, агресивността на кучето не трябва да се повишава. В същото време не трябва да се изпада и в другата крайност – отглеждането да е такова, че да потиска агресивността.

Автор: Йорданка Няголова

Write a comment:

*

Your email address will not be published.

logo kavkazka.net   
     © 2007 - 2016 kavkazka.net Всички права запазени!